Удоволствието от бременността
Ето дойде най-вълнуващият момент – бременна съм. Толкова е вълнуващо, ще си имаме бебенце. Толкова се радват всички около мен.
Като мина еуфорията се питам - а сега какво да правя? Почва великото четене на книги, форуми и сайтове. Толкова съвети, препоръки и задължения, че се обърках..
Все пак това е най-великото нещо, да създадеш живот, толкова е отговорно. Здравословно хранене, спорт и наблюдение от лекари.
Но най-хубавото е това чувство вътре в мен, аз си имам бебенце, мъничко и невинно създание. То напредва бавно, малко по-малко, не усещам в началото, но почвам да се питам какво ще е, как ще го отглеждам и се страхувам дори. Толкова е вълнуващо. Почвам да променям вкусовите си качества, тялото ми се променя, променям се изцяло аз, а и нашият татко. Той е още в еуфория, пази ме, обгрижва ме - това ме кара да съм още по-щастлива, не знам дали може още…
Ето го и коремчето - то тупти, ние му пеем и говорим, някъде вътре в мен, знам, че чува. То сякаш ни отговаря с ритник, мале колко е буйно, как рита, а казват, че е рано. Прекрасно е, разхождам се гордо изпъчена с моето коремче, оглеждам другите бебета и си мисля - моето ще е още по-хубаво, нали? Моля се от сърце, да е живо и здраво, толкова се грижа за нас двамата, разхождам се, храня се, даже не обръщам внимание на болките, на грижите - да не го товаря със стрес. А то толкова неща има, че не издържам и плача, защо плача – не знам, о-о, станала съм много чувствителна. Толкова ми е спокойно на моменти, че чак се плаша. Ходя на прегледи – всичко е наред, излизам на вън и си казвам – е това е, пази се, радвай се на живота, бъди щастлива, че си бременна и обичана, всичко ще се нареди.
Последни месеци, мале колко ми е тежко, не мога да седна, не мога да легна, все ми се ходи до тоалетна и все съм гладна. Вълнуващо е, ама искам вече да свършва, кога ще се видим с моето бебе? Вече си има всичко – ръчички,краченца,главичка – хайде още малко. Разхождам се бавно, оглеждам вече за легълче, коритце, дрешки, пердета и какво ли не. Неговата стая трябва да е най-прекрасната на света, да си има всичко, че като си дойдем от родилното да съм готова, да не се притеснявам, че това липсва или онова, че някой ми е купил нещо, което не харесвам, вманиачавам се даже.
Ох, колкото ми е тежко, толкова се и вълнувам, а как ме хващат дяволите все да чистя и нареждам, ч ак побърквам таткото, той почва да се притеснява за мен, спри си, почини, недей се претоварва – все ми казва. Как? Като то отвътре ме кара.
А пък моето бебенце все рита, та рита, на футболна топка ме направи, чак е смешно как преобразява корема ми понякога. Но не спирам да му пея и разказвам как ще го гушкам и целувам, колко много ще го обичам. Сякаш колкото приближава денят и притесненията ми се усилват.
Дали е всичко наред с него, макар докторът да твърди, че е добре, аз се притеснявам. Колко време ще раждам, много ли ще боли, мале колко ме е страх, не искам да го раждам, да си остане там, а в другият момент – хайде излизай мъниче, колкото и да е трудно, искам да те видя. Така е като си бременна - люшкаш се от единият бряг на настроението към другият.
По хубаво от това няма, да създадеш живот, да го отгледаш и научиш – велико дело.
Ето го моето мъниче, колко ме измори знаеш ли? Плача от болка и щастие - имам си бебенце! Прекрасно, съвършено, уникат. Забравям болката, мъката и всичко, ох, боли, но толкова съм щастлива. Няма по-велико чувство от това.
Сега вече само напред, да сме живи и здрави, ще го научим на всичко, ще го пазим и обичаме!
Към всички бременни жени, обичайте се , пазете се и знайте, че ще сте най-добрите майки за своите деца.
Пък пътя до там се минава, остава само щастието от бебето.
автор Диляна Паскова
Като мина еуфорията се питам - а сега какво да правя? Почва великото четене на книги, форуми и сайтове. Толкова съвети, препоръки и задължения, че се обърках..
Все пак това е най-великото нещо, да създадеш живот, толкова е отговорно. Здравословно хранене, спорт и наблюдение от лекари.
Но най-хубавото е това чувство вътре в мен, аз си имам бебенце, мъничко и невинно създание. То напредва бавно, малко по-малко, не усещам в началото, но почвам да се питам какво ще е, как ще го отглеждам и се страхувам дори. Толкова е вълнуващо. Почвам да променям вкусовите си качества, тялото ми се променя, променям се изцяло аз, а и нашият татко. Той е още в еуфория, пази ме, обгрижва ме - това ме кара да съм още по-щастлива, не знам дали може още…
Ето го и коремчето - то тупти, ние му пеем и говорим, някъде вътре в мен, знам, че чува. То сякаш ни отговаря с ритник, мале колко е буйно, как рита, а казват, че е рано. Прекрасно е, разхождам се гордо изпъчена с моето коремче, оглеждам другите бебета и си мисля - моето ще е още по-хубаво, нали? Моля се от сърце, да е живо и здраво, толкова се грижа за нас двамата, разхождам се, храня се, даже не обръщам внимание на болките, на грижите - да не го товаря със стрес. А то толкова неща има, че не издържам и плача, защо плача – не знам, о-о, станала съм много чувствителна. Толкова ми е спокойно на моменти, че чак се плаша. Ходя на прегледи – всичко е наред, излизам на вън и си казвам – е това е, пази се, радвай се на живота, бъди щастлива, че си бременна и обичана, всичко ще се нареди.
Последни месеци, мале колко ми е тежко, не мога да седна, не мога да легна, все ми се ходи до тоалетна и все съм гладна. Вълнуващо е, ама искам вече да свършва, кога ще се видим с моето бебе? Вече си има всичко – ръчички,краченца,главичка – хайде още малко. Разхождам се бавно, оглеждам вече за легълче, коритце, дрешки, пердета и какво ли не. Неговата стая трябва да е най-прекрасната на света, да си има всичко, че като си дойдем от родилното да съм готова, да не се притеснявам, че това липсва или онова, че някой ми е купил нещо, което не харесвам, вманиачавам се даже.
Ох, колкото ми е тежко, толкова се и вълнувам, а как ме хващат дяволите все да чистя и нареждам, ч ак побърквам таткото, той почва да се притеснява за мен, спри си, почини, недей се претоварва – все ми казва. Как? Като то отвътре ме кара.
А пък моето бебенце все рита, та рита, на футболна топка ме направи, чак е смешно как преобразява корема ми понякога. Но не спирам да му пея и разказвам как ще го гушкам и целувам, колко много ще го обичам. Сякаш колкото приближава денят и притесненията ми се усилват.
Дали е всичко наред с него, макар докторът да твърди, че е добре, аз се притеснявам. Колко време ще раждам, много ли ще боли, мале колко ме е страх, не искам да го раждам, да си остане там, а в другият момент – хайде излизай мъниче, колкото и да е трудно, искам да те видя. Така е като си бременна - люшкаш се от единият бряг на настроението към другият.
По хубаво от това няма, да създадеш живот, да го отгледаш и научиш – велико дело.
Ето го моето мъниче, колко ме измори знаеш ли? Плача от болка и щастие - имам си бебенце! Прекрасно, съвършено, уникат. Забравям болката, мъката и всичко, ох, боли, но толкова съм щастлива. Няма по-велико чувство от това.
Сега вече само напред, да сме живи и здрави, ще го научим на всичко, ще го пазим и обичаме!
Към всички бременни жени, обичайте се , пазете се и знайте, че ще сте най-добрите майки за своите деца.
Пък пътя до там се минава, остава само щастието от бебето.
автор Диляна Паскова
