Носеше в ръка Илия
с мед намазана филия,
а под мишницата сгушено
мечето си плюшено.
Но след малко, чука-пука,
някаой тежко защрапука:
мечка стара и кафява
от гората се задава.
На полянката се спира,
дълго в мечето се взира.

- Ей, момче - на Илко рече, -
що си взело мойто мече?
- Бабо Мецо, не видя ли,
то е мече от парцали?
- Я недей се подиграва:
има козина кафява!
- Има, Мецо, но на уж:
космите му са от плюш!
-Баба Меца не греши:
има същите уши.
Пускай го, че вече тръпна
за урок да му го дръпна.
-Бабо Мецо, и ушите от парцали са ушити.
- Я, лъжецо, замълчи:
има същите очи!
- Гледай ти какво било:
ами те са от стълко.

Пак не вярва пуста Меца.
- Я подай му от медеца!
Илко от меда му дава, мечето дори не шава.
Чак тогава, чак тогава
Баба Меца си признава:
- Вече вярвам ти, човече,
туй не е същинско мече,
щом в меда не пъха лапа
лакомо да се налапа...