Цял ден ловците гонили една сърна. Надвечер подгоненото животно изскочило от гората и се мушнало в едно зашумено лозе. Укрило се под най-кичестата лоза и там притихнало. Ловците също минали покрай лозето, дълго се озъртали насам-нататък и като не видели нищо, преплеснали пушките си през рамо и си тръгнали. Но преди да отминат, нетърпеливата сърна се изправила на задните си крака и захванала стръвно да хрупа ягоридите и листарите на лозата.

Единият от ловците дочул шумолене, обърнал се назад и видял, че връхчетата на лозата се клатят. Мигом смъкнал пушката си, прицелил се, гръмнал и повалил лакомата сърна.

- Тъй ти се пада! – проговорила старата праскова, която стояла над лозето като квачка с разперени криле. – Наместо да благодариш на лозата, задето ти спаси живота, ти се нахвърли да ломиш ластарите и плодовете й.